Това ли щеше да правиш ако знаеше, че след 1 месец ще си мъртъв?!?

Всяка сутрин се будя, правя си кафе, отварям прозореца и гледам хората. И всяка сутрин там – на стената на едно средно училище, ме посреща надписът: “Това ли щеше да правиш ако знаеше, че след 1 месец ще си мъртъв?!?”

Това ли щях да правя ако знаех, че след месец няма да съм на тоя свят? Това ли щяха да правят всички? Аз – горе-долу, за другите – незнам.

Замисли се. Защо всички се цупят, оплакват, тръшкат, мрънкат? Защо хората искат да имат пари без да си мръднат пръста? Защо всички са песимисти?  Така ли ще почиват в мир?

Ако занеше, че скоро ще си мъртъв и си един от тези хора, с какво щеше да си се порадвал на живота? Няма ли да се чувстваш удовлетворен от съществуването си ако си живял друго яче? А щастлив ли щеше да си ако всички са с теб заради парите ти, а не заради това, което си? Щастлива ли си, че се чукаш за някоя скъпа дрешка? Не иска ли всеки да умре щастлив?

Твърде много въпроси. Някои риторични.

Нямам дефиниция за щастие, но знам, че то не се изразява в това да проваляме живота на другите и да очакваме нашият да се подобри. То идва когато караш хората наоколо да се радват на своя собствен живот. Когато ги правиш щастливи, че са срещнали човек като теб. Появява се тогава, когато следваш желанията и мечтите си. Щастие ти дава всичко около теб. Но и ти самият.

За себе си знам. Щастлив съм, че имам прекрасно семейство. Щастлив съм, че имам страхотни приятели. И много познати. Щастлив съм, че съм жертвал от своето щастие за щастието на другите. Щастлив съм, че съм помагал. Радвам се, че съм се сблъсквал с хора, ощетени от живота (не говоря за пари!). Щастлив съм, че в тях съм виждал жажда за живот и усмивки по лицата. Щастлив съм, че все пак виждам смисъл в живота си.

“Това ли ще правиш ако знаеше, че след 1 месец ще си мъртъв?!?” Това те пита едно хлапе. Отговори му.

Земята на всичко страхотно

“Start spreading the news, I’m leavin’ today. I want to be a part of it – New York, New York”.

Penn Station.  Сърцето, бълващо хора, сякаш никога не спира. Аз съм там. И друг, на пръв поглед млад човек от Франция, също беше там. Спря ме и поиска запалка. На по цигара, нещастният човек разказа как се озовал там без портмоне в джоба си. Помогнах с няколко долара и си заминах. Стъпих на тротоара, а потокът ме погълна. Здравей, Ню Йорк!

Вървейки по 8мо авеню, идва момент за нова цигара. Спирам, а там сякаш ме чакаше този човек – израелец, пренесъл съществуването си в Манхатън. „Ще останеш само седмица? Това не е достатъчно!… Никога не имай доверие на хората тук!” Оставих го да пуши сам. И само след секунда нещата започнаха да се променят.

Нека бъде светлина! Светлини тук, светлини там! Билборди, табели, екрани, светкавици. Бях седнал на червените стълбички на Times Square, взирайки се в чудовищнaта атмосферата. И просто седях. Дори не мислех. Седях…

Час по-късно реших да се размърдам. Вдигнах натъртения си задник от все пак некомфортните стълби и се спуснах по Бродуей. А там един човек рисуваше Ню Йорк на ръка. Друг, правеше карикатура на една неприятна азиатка. Трети пък ми предложи фалшива лична карта. После ме помислиха за наркоман и получих оферта за кокаин. Продължих по Бродуей щастлив и ухилен.

Дойде денят да посетя Сохо. Малкия, сладък, Сохо. Сохо е една магия, сгушена някъде там по улиците на Манхатън. Той е просто красив. Красиви магазинчета, красиви улички, а из тях разпръснати малки галерии. Красиви хора. Като казах красиви имам предвид наистина прекрасни. Някои артисти, други сякаш излезнали от Vogue. Хора, изразяващи себе си. С въображение и непукизъм, те просто се изсират на плоските стандарти. Мъже, носещи женски чанти, остри обувки, дълги потници, цветни очила. Жени, подстригали косата си къса, сложили вериги, миришещи на пот. Малко хомо, малко лудост, много артисцизъм – това е Сохо.

Всъщност това е Ню Йорк ако махнем туристите. А в китайския квартал е бъкано с туристи. А и има защо. Въпреки присъствието на полицаи на всеки ъгъл, фалшификати на Louis Vuitton, Prada, Burberry, биват размятани навсякъде. Дръпнатите лелки ще ви хванат под ръка, ще ви отведат до някой безопасен вход и там ще извадят каталога с продуктите си. И пазаренето започва.

Следваща спирка – Central Park. Тук вече съм без думи. На входа на парка ме посреща джаз. Докато избягвах досадните велосипедисти, наблюдавах как хората четат, работят, разхождат децата си или се опитват да произведат нови. Навсякъде имаше художници, фотографи, филмови продукции. После пак музика. Джаз. „If the sea was whisky and I was a diving duck, I will dive and never go out”. В превод  – ако имам много уиски ще се накъркам като свиня.

Буквално е малко по-сложно. Важното е, че седях там, на пейката, и слушах около час. А през този час, кутията се пълнеше с пари. Докато не остана място за повече.

На следващата вечер настъпи моментът да изкача Empire State и да видя чудовището отгоре. В момента, в който погледнах, онемях. Сълза. А по принцип не плача.

И така дойде моментът да си тръгна от Ню Йорк. Трябваше да загърбя всички тези хора на изкуството; всички бизнесмени; просяците, носещи миризма на пикоч; чувството да срещаш познати лица в града, който никога не спи. Трябваше да зарежа Музея на Секса, в който се насладих на страхотно порно. Малкият, спретнат хостел, където срещнах приятели от Уругвай, Холандия, Австралия, Япония, Германия и прочее. Всеки страхотен момент, в който почувствах, че съм част от Ню Йорк.

Оставих душата си там, влязох в Penn Station и тръгнах.

Лекувай се с марихуана!

Още от древни времена тревата и чудотворните й действия са били тачени и широко разпространени.  Въпреки това обаче в началото на 20 век употребата на канабис се забранява със закон в голяма част от държавите.

Днес, тревата е нормална част от живота на тийновете, а и на доста “порастнали” хора. Обществото трябва да свикне с идеята. Марихуана е имало, има и винаги ще бъде употребявана, макар и нелегално. А и от известно време хората отново се обръщат към лечебните действия на тетрахидроканабинола и се появява термина “медицински канабис”.

Та ето и някои болести, за които е доказано, че марихуаната ще ви помогне:

• СПИН
• Рак
• Глаукома
• Хепатит
• Хронични мускулни спазми
• Хронични болки
• Склероза
• Епилепсия
• Спазми и др.

Ако ти страдаш от някоя от тези болести отиди в САЩ, посети някоя от клиникте на THCF, където специалисти ще ти предпишат употребата на “медицинска марихуана”, и ще можеш свободно да я отглеждаш и употребяваш. Съвсем сериозно. Ако не ти се ходи до щатите обаче, просто свии един масур и се изкефи. Но гледай да не затъпееш. 

Amadou & Mariam – Masiteladi

Едно страхотно анимирано видео към веселката песен Masiteladi.

Акредитация? Не ми пука!

Напоследък темата за акредитация на висшите учебни заведения в България отново стана модерна. В числото на засегнатите университети попада и мястото, в което уча аз – International University College (IUC). Във вестник “Стандарт” беше публикувана интересна статия по въпроса. В карето “Бъдете нащрек” беше попаднал и International University. Първо нека обърнем внимание на самото заглавие. Обикновено щом нещата опрат до висше образование, разумните хора са нащрек. Проучват всичко за мястото, към което са се насочили, както и възможните алтернативи. Явно тази част от статията е за неразумните. А сега нека отбележим, че когато някой пише по дадена тема, би трябвало да бъде запознат. Най-малкото International University не е актуално от няколко години. Според въпросната статия на Стела Стоянова “университетът всъщност си е намерил вратичка в закона според който чужди университети могат да провеждат съвместно обучение с одобрени от МОН вузове”. Е значи евала на IUC!

Първо, нека уточним какво е акредитация. Това е един вид гаранция за качеството на услугите на учебните заведения. Според “Националната агенция за оценка и акредитация” критериите за инстуционална акредитация, по които ВУЗ-овете биват оценявани са:

• образователна дейност на висшето училище
• изследователска дейност на съответното ВУ
• управлението му

Подробния списък на критериите можете да видите тук. 

След това нека уточним броят на акредитираните ВУЗ-ове в България. В сайта си МОН изписва 51 университета, като 49 от тях са получили необходимото признание. Супер! Интересно, обаче как университети с явна корупционна политика са попаднали в този списък? Всеки един студент или ученик знае за подкупите тук и там. Интереснен факт е, че преподавателите вече имат и отвърдени ценоразписи! Страхотно! Вече станаха и бизнесмени! Хей, НАОА, събудете се бе хора! Вярно, хубаво е студентите да се учим как се правят сделки и търговия, но това не е правилния начин. Както винаги бездействието си има своите причини. 

Да се върнем към International University College. Това е учебно заведение, работещо по програми на University of Portsmouth. IUC е акредитиран от British Accreditation Council (ВАС)  като институция, предлагаща висше образование. ВАС е опълномощена да дава институционална акредитация на учебни заведения извън Великобритания, ако те осигуряват обучение по британските стандарти. ВАС проверява на място спазването на стандартите и изискванията на британската система за качество във висшето образование. Акредитирането на съответното висше училище от ВАС означава, че то отговаря на всички стандарти, които се прилагат към висшите училища в Англия – от материална база и преподаватели, до контрол на качеството на учебния процес. Отгоре на това, както всички британски висши училища IUC се контролира ежегодно от британски одитори съгласно правилата на Агенцията за Контрол на Качеството на Висшето Образование (QAA) (из аматьорския сайт на IUC). Страхотно! Значи ще получа английска диплома? А не се ли слави английското образование като едно от най-добрите в света? А къде в класацията е българското? Като допълнение към това, мога да потвърдя честите посещения на лектори от University of Portsmouth и английската диплома издадена от въпросния британски университет, която сестра ми вече притежава.

Ето защо не ми дреме дали IUC е акредитиран от НАОА.

От скоро обаче IUC работи съвместно с Международен Колеж Албена, който е акредитиран през 2006 година. Може да се каже, че са едно цяло. Ето така, аз като студент на IUC в края на образованието си ще получа също и диплома от акредитиран ВУЗ. Йупи! Ще имам британска и българска дипломи едновременно? Че какво по-хубаво от това?

Смея да твърдя, че във въпросния университет преподавателите са много повече от тези по много от българските учебни заведения. Каква е разликата? Имат опит! Това са доказали се бизнесмени, работили и трупали опит с години, а не са губили времето си в четене на книжки и доклади. Цял живот. Малко български ВУЗ-ове могат да се похвалят с опитни преподаватели. Май се сещам само за НБУ. 

Та така мили хора! Акредитиран или не, International University College ви дава добро бизнес образование и английска диплома. Причини, поради които повечето негови студенти сме там. А и явно акредитация в България не означава качество. Лоша работа. 

Ники: Няма Илюзии, Когато Искаме

Като за начало искам да ви запозная с 7 годишния Николай Банков. През лятото на 2008г. той пада в басейн и това е последвано от 25 дни кома. Следва будна кома. За щастие момчето вече е в съзнание и разбира всичко, което се случва покрай него.  Ники обаче все още неможе да говори и да се движи. Посещения на рехабилитатор струват на семейството му по 100 лв. всеки ден. За да се възстанови е нужна рехабилитация в Израел в продължение на 5 месеца.

Майката на Ники е съкратена от работа преди няколко месеца, а баща му е безработен. Необходимите пари са наистина много. Това е причината от Интеракт клуб Пловдив да обърнат внимание на проблема и да потърсят решение.

На 21 Март, в Античен театър Пловдив ще се проведе благотворителен концерт за Ники. Изпълнителите, които ще вземат участие са Графа, Нора, P.I.F., група Акага, Сантра и Кристо, Боряна Бонева, Респект, Automatic Flowers, Heptagram, Reknail и Slawek.

Цената на билет е 10 лева, а него можете да закупите от касата на Драматичен театър Пловдив, както и на място в деня на концерта.

Всеки билет ви дава възможност за страхотно забавление, съчетано заедно с красивото чувство, че помагаш… Твоето присъствие ще помогне за възстановяването на Ники и ще му дари щастливите моменти, присъщи за всяко едно дете.

Ако пък искате да помогнете на Ники с по-голяма сума или просто нямате възможност да посетите концерта то можете да отидете до съседната банка и да използвате следните данни:

Николай Иванов Банков SWIFTBIC: PRCBBGSF IBАN: BG62PRCB92301026587817 Прокредит Банк

Интеракт клуб Пловдив организира подобно събитие за втори път, но за първа година с такива мащаби. Лично аз ви гарантирам страхотно забавление и неповторима атмосфера.

Ех, българската музика…

Сещате ли се за онези чудесни български песни от едно време дето като ги чуете се замисляте колко хубава музика е имало все пак? Песните от времето когато поп-фолкът не задушаваше българската поп и рок сцена. Синглите на онези изпълнители, които успяха да хванат вълната. Тези песни на вече не дотам актуалните изпълнители дето все още се слушат по купони, къмпинги, лагери и т.н. Е ако не се сещате аз ще ви припомня за някои от тях.  

Киора

Група, създадена през 1991 г. в София от още гимназистите тогава, Стоян Михалев, Петър Василев, Виктор Стоянов, Емил Георгиев, Мартин Георгиев, Атанас Попов и Асен Бояджиев. Въпреки наклонностите към твърдия рок, първият хит на Киора, който ги изпраща на върха на популярността е мелодичната песен Вярвам в теб/91.

Стоян и Виктор

Формация, създадена през 1997 г. след разпаденето на Киора от Стоян Михалев – вокал, композитор и китарист и Виктор Стоянов – клавишни. Стоян Михалев доказва с Вярвам в теб усета си към хитова композиция и успоредно пише за други музиканти. Негов е Цвят лилав 1996, с който Ирина Флорин оглави всички музикални класации. Стоян и Виктор дебютират самостоятелно с песента Змия през 1998, Старс рекърдс. През пролетта на 1999 година Стоян и Виктор издават първия си албум Откакто ти, който включва мега хита Откакто ти. На вторите годишни музикални награди на ММ/2000, албумът е номиниран за “Най-добър албум на годината”, а песента Откакто ти печели наградата “Най-добър хит на 1999-та година”.

 Атлас

Руши Видинлиев

Руши Видинлиев е роден през 1980 година и беше една от поп иконите в България. Песните му бяха супер хитове. Някои от клиповете му днес все още изглеждат актуално. Последният албум ”Post Sleep” е доста различен от миналото му творчество и музиката в България като цяло.  

За света, България и хората…

Светът си има Лондон. Има си Берлин, Токио, Париж, също така както си има и Ню Йорк. Те пък си имат много жители. Черни, жълти, бели, зелени и незнам си още какви. Култури колкото си искаш. Те се познават, преплитат, обичат, раждат се нови, умират стари.  Всеки има своята индивидуалност, която изразява освен чрез културата и държанието си, така и чрез начина си на живот и личен стил. Изразни средства, които за обществото са нормални и приемливи, а не означават показност или социален опадък.

България, нашата мила и любима родина, сякаш е изостанала не една, а няколко крачки назад. Все още са малко личностите, които си позволяват да излязат по родните улици както сметнат за добре, загърбвайки разните му там стереотипи и проявявайки креативност. За съжалениие доста голяма част от българската младеж се стреми да принадлежи на това или онова стадо от еднакво облечени момчета и момичета, защото в него намира по нещо куул. За щастие, вижда се напредък. Вече по-рядко по улиците срещам една камара луди фенове на електронната музика (от тези, които не са чували за Carl Cox) с пресирани и вдигнати нагоре коси, независимо от пола. Сещате ли се и за онези момиченца на по 14-15 години, изпробвали майчиния грим върху лицето си, сложили късите дънкови поли и хванали се под ръка така, че да се чудиш как да ги заобиколиш? Е може би това са българските варианти на чуждото емо.

Защо обаче хората немогат да приемат различните и интересните? Може би отнемат от пространството ни или заплашват вниманието към нас да намалее? Каквито и да са причините, то те са глупави и изводът е един – все още сме задръстени. Такива и ще си останем докато се освободим от безсмислените си предрасъдъци и спрем да гледаме в паничката на другарчето си.

Аплодисменти за момчето, което ходи с тесни панталони и шарен шал. Аплодисменти за момичето, което e подстригало косата си къса и носи мъжка риза. Аплодисменти за тези юнаци, на които им е през кура за криворазбраната естетика и които тепърва ще събират сили да показват себе си и своя собствен стил. И поклон.

Снимки: Lookbook – където можете да дадете своя глас за стилa, който ви харесва.